Увеличаващият се брой разрушителни земетресения през последните 20 години, включват сеизмичната активност в Индонезия (2004), Китай, Чили (2010), Хаити, Япония (2011), Турция и Сирия (2023), причинили невъобразима разруха и отнели повече от 800 000 човешки живота.
Също така, през този период по-малки, но унищожителни земетресения разтърсиха отдалечени едно от друго места - Нова Зеландия, Италия, Африка.
Всички тези разрушителни земетресения, които разлюляха планетата, са само за период от около 20 години. За сравнение, през миналия век е имало четири големи земетресения.
Дали не сме свидетели на сериозна промяна в сеизмичната активност, може би като реакция на променящия се климат? Или това са само случайни статистически данни?
Начинът, по който възприемаме земетресенията, зависи от мястото, на което се случват. Всяка година има най-малко 150 земетресения, които са достатъчно големи, за да причинят сериозни щети и да вземат жертви, но това се случва само ако земетресението е в населена зона, където строителният надзор не е на ниво. Не е задължително по-големият брой жертви и щети да означава повече земетресения.
Независимо от това изглежда, че броят на земетресенията по целия свят с магнитуд над 5 следва възходяща тенденция.
Как обаче да обясним безпрецедентния брой гигантски земетресения през тези последни 20 години? Вече е ясно, че едно земетресение може да породи второ посредством "прехвърляне". Този "механизъм" функционира най-добре в големи разломни системи, като Северноанадолския разсед в Турция, дълъг 1100 км. Трусът в една част на разседа повлиява върху съседната и предизвиква трус там, и т.н. Така от 1930-те насам Северноанадолският разсед е разтърсван от изток на запад от серия разрушителни земетресения и само сегментът непосредствено на юг от Истанбул не е помръдвал. Този огромен град с население над 15 милиона души с тревога очаква съдбата си.
На фона на последните мегаземетресения геофизиците започват сериозно да се замислят дали вследствие на подобен механизъм голямо земетресение в една част на планетата може след години да доведе до друго на хиляди километри разстояние.
Тази теория привлича все повече интерес. Ако активните разломи са предразположени към разтърсване, какъвто е бил разломът на североизток от Япония след около хиляда години покой, то тогава може би едно далечно земетресение би могло да окаже малкото напрежение, необходимо, за да предизвика катаклизъм.
Има го и въпроса за промяната в климата. Имаме ли основания да смятаме, че бързите промени в климата могат да провокират сеизмична реакция? Дали увеличаващият се брой земетресения е предзнаменование за изпепеляващи лета и надигащо се морско равнище? Макар да няма причини да мислим, че някой от последните мегатрусове има връзка с климата, разполагаме с неопровержими доказателства, че топящите се ледници в Аляска водят до повишена сеизмична активност в района. Ледниците и ледените покривки навсякъде се топят и морското равнище неумолимо се покачва, а това огъва и притиска земната кора по краищата на континентите и трябва да имаме предвид, че активните сеизмични разседи се нуждаят от много малък стимул, за да се стигне до бедствие.
Тъй като в геологично отношение светът е станал по-динамичен, нямаме друг избор, освен да разберем колкото се може повече за мегатрусовете и начина, по който си взаимодействат. Ако не го сторим, ще бъдем уязвими за възможни бъдещи катастрофи, пред които тези в Япония и Турция ще бледнеят.