Книгата на M. Cherif Bassiouni, DePaul University School of Law, Chicago: "Chronicles of the Egyptian Revolution and its Aftermath: 2011–2016" , обобщава фактите от тази революция.
Самата революция, която през февруари 2011 г. отхвърли Мубарак, или поне мащабите ѝ, са продукт на отдавна установеното чувство на египтяните за нация. То е много по-старо, отколкото в другите страни от Близкия изток.
Тази политическа идентичност може да бъде проследена хиляди години назад в миналото. Тя спомага за формирането на гражданско общество с дълбоки корени и на дълга традиция политически и социални протести и бунтове.
Хората излизат на улиците още през 1798 г., за да кажат на Наполеон, че инвазията му не се приема добре. Но съвременните египетски протести се коренят във въстанието срещу
управляващата династия през 1882 г. После идват събитията от 1906-1910 г, когато по-младото поколение египетски националисти под водачеството на ветераните от 1882 г. повежда улично протестно движение срещу Великобритания, която окупира страната и пресича успеха на предишното въстание.
В онези времена, в Египет предстоят години на протести:
От 1918 до 1924 г. има редица стачки и размирици, включително и революция срещу британците. В отделни части на Египет има демонстрации също през 1936, 1946 (и двете са срещу Великобритания), 1951-952 г. (срещу британското присъствие в зоната на Суецкия канал) и през 1971-1972 и 1977 г. (срещу тогавашния президент Ануар Садат (محمد أنور السادات).
В по-скоро време, улични протести срещу президента Мубарак е имало през 2006-2008 г.
В интерес на истината, организацията, която започва революцията през 2011 г., се ражда през 2008 г. Тази организация е била група млади египетски Facebook потребители, които през пролетта на 2008 г. са ползвали сайта на социалната мрежа да осигурят подкрепа за стачка на текстилни работници в град Махала Ел-Кубра ( المحلة الكبرى), северно от Кайро.
Удивително, но рязкото нарастване на Facebook потребителите в Египет през 2008 г., не се дължи на политиката, а на футбола. Тогава националният отбор на страната е достигнал до финала на турнира за Купата на Африканските нации, а египетските фенове са организирали огромна Facebook група, ориентирана основно към младите хора, за да подкрепят любимците си.
Скоро обаче много от новите Facebook потребители започнали да подкрепят текстилните работници, но така поели по пътя към сблъсъка с правителството и службите по сигурността.
Парадоксално, но самата парламентарна система, която протестиращите отхвърлили през 2011 г. е създадена от старата египетска традиция към демонстрации и бунтове. Режимът на Мубарак е бил продължение на революцията от 1952 г. Тогава общественото недоволство от правителството нараствало и било оглавено от група млади офицери, водени от брилянтния организатор Гамал Абдел Насър (جمال عبد الناصر حسين), който през 1956 г. става президент на Египет и се утвърждава като един от лидерите на Арабския свят.
Насър, наследникът му Садат, а след това и Мубарак управляват страната цели 59 години. Но всички те са от едно поколение, родени са в рамките на едва 10 години - Насър и Садат през 1918 г., а Мубарак през 1928 г. С течение на времето възрастовата разлика между тях и поданиците им става все по-голяма и носи още повече проблеми. Преди революцията през 2011 г. Мубарак е бил на 82 години и е смятал да се кандидатира за още един мандат, при положение, че средната възраст на цели 80 милиона граждани на Египет е само 24 години. Мубарак е бил достатъчно стар, за да бъде дядо на повечето хора в страната, дори и прадядо.
В Египет, през 2011 г. е имало феноменално много младежи в двадесетте си години. Това е било пряко следствие от прогресивната социална политика, водена от правителствената система, създадена от революцията през 1952 г., която довела буквално до baby boom. Насър и наследниците му подобряват здравеопазването и това довело до рязко намаляване на детската смъртност. Така че революционерите от 2011 г. са демографски и политически продукти на поколението, което оглави, а след това и завърши онази революция. С това поколение младите имали несъгласие.
За сблъсъците през януари 2011 г. обаче, отговорност имат чисто външни фактори. Две-три години преди това, комбинацията от климатичните проблеми, нарастването на средната класа и световната рецесия, довели до драстично повишение на цените на храните.
Природните бедствия също станали по-чести, а това намалило общото производство на храни. Междувременно рязкото нарастване на хората от средната класа в страни като Китай, Индия и Бразилия, повишило търсенето на месо. Това пък довело до намаляване на площите за производство на зърно за хората.
Още по-лошо, световната рецесия нанесла двоен удар на Египет. Спекулативни инвеститори от цял свят започнали да купуват не валута, а стоки, и цените на храните в целия свят скочила. Не по-малко важно е, че кризата намалила работните места, особено за младите и образовани хора. От университетите в Египет всяка година се дипломират около 700 000 младежи, но за тях е имало едва по 200 000 свободни позиции.
В Египет, както и в целия Арабски свят, икономическите проблеми, високата безработица и растящите цени на храните довели не само до загуба на доверие в тогавашните правителствени системи, но и до солидно увеличение на подкрепата към ислямистки политически организации.
По време на демонстрациите през 2011 г., една такава организация успяла да набере масова социална, политическа и религиозна подкрепа. Всъщност, участието на организацията заедно с гражданските и ориентирани към младите, нови медии, е била една от основните причини антиправителственото движение да успее да събере стотици хиляди, ако не и милиони души по улиците в градовете на Египет.
Растящите цени на храните и липсата на работа изправили египтяните пред сериозни финансови проблеми, каквито са имали и тунизийците. Тяхната успешна революция от декември 2010 г. и началото на януари 2011 г., вдъхновява египтяните и те последвали примера.
Но за успеха на януарските улични демонстрации в Египет през 2011 г., е трябвало още нещо. В много други страни от Близкия изток, а и в много страни по света, протестите са щели да бъдат потушени от държавните сили още в самото им начало. В Египет обаче това не се случило, тъй като армията се е намесила, застанала е зад демонстрантите, прогонила е полицията от улиците и директно извадила силите на реда от уравнението.
Това е било може би единственото и най-важно постижение на революцията.
Защо обаче се е намесила армията?
Никой не знае със сигурност, но вероятно висшите военни са се опасявали, че масовите сблъсъци и насилието ще подкопаят вътрешното и международното доверие в египетската правителствена система. И вероятно са си дали сметка, че армията реално се състои от обикновени наборници египтяни, които не са подготвени да открият огън срещу сънародниците си.
Затова генералите са решили, че Мубарак трябва да бъде пожертван, за да запазят те самите своите военни и икономически привилегии, а и интересите на системата като цяло.
Нещо повече, Мубарак е бил започнал да се заиграва с идеята, че ще бъде наследен от сина си (който обаче не е военен). Подобно схващане определено не може да плени армията.
В крайна сметка комбинацията от стотиците хиляди младежи по улиците, прецедента на успешната революция в Тунис, наборната армия, египетската традиция за гражданско общество, чувството за самосъхранение на елита на държавата и тихата международна подкрепа (особено от страна на САЩ) довели до свалянето на един от най-влиятелните лидери в Арабския свят.
 |
| Egyptian Revolution 2011 |