Ще се върнем при друидите; ще надникнем в древните китайски звездни карти; ще се срещнем с астронома Птоломей от 15 век; ще разберем за това как завръщането на Халеевата комета през 1758 г. доказва новите закони на Нютон; ще си спомним за Сесилия Пейн, която установява, че Слънцето е съставено главно от водород... И така, да се впуснем в астрономическото пътешествие :) ...
Посрещането на лятното слънцестоене при Стоунхендж днес привлича и съвременни друиди, които желаят да наблюдават как Слънцето се изкачва над един от каменните блокове наречен Heel Stone. Най-вероятно слънцестоенето е имало по-централно значение за друидите от неолита, чийто календар се базирал на Стоунхендж. Още по-внушителен е монументът Чанкильо в Перу, който датира 300 години преди новата ера. Редица от 13 кули бележи точките, в които се издига Слънцето през цялата година. Цивилизациите без развита писмена култура не са разчитали на небесата само за измерване на времето. Древните полинезийци използвали звездите за навигация и се придвижвали от Хавай до Нова Зеландия - разстояние от 7000 километра.Китайските астрономи първи правят точни небесни карти. Те смятат небесата за огледало на Земята, в което звездите представляват различните региони на Китай. Например те биха изтълкували експлодираща звезда като предстоящ бунт. Точно от китайските астрономи получаваме най-ранните сведения за Халеевата комета (240 години пр н.е.) и за избухване на свръхнова (185 г. от н.е.) Те регистрират и още една свръхнова през 1054 г. Останките от тази звездна експлозия, които според китайските астрономи приличат на ярка звезда, видима дори и денем, днес формират заплетена мрежа, позната ни като мъглявината Рак. За да я видим е необходим малък телескоп.
Питагор е сред първите, които се усъмняват в общоприетото мнение, че Земята е плоска. През VI век пр н.е. той обяснява на студентите си, че планетата трябва да е сферична, заради формата на сянката ѝ върху Луната по време на лунно затъмнение. Повече от 200 години по-късно Аристарх изказва предположението, че Земята се движи около Слънцето, но идеята му не е приета. Вместо това Птоломей е човекът, отговорен за приноса на древните гърци към астрономията - около 150 г. от н.е. той прави заключението, че Земята се намира в центъра на Вселената, а другите обекти обикалят около нея. Църквата прегръща тази трактовка, за да подкрепи вярването, че човекът е Божие творение. Геоцентричната теория доминира цели 1400 години.
Мястото на човечеството във Вселената се променя завинаги през 1543 г, когато полският каноник Николай Коперник издава книга, в която твърди, че Земята не е в центъра, а е просто планета, обикаляща около Слънцето. Твърдението му е доказано през 1610 г, когато в Падуа, Италия, Галилео Галилей поглежда към небесата през телескопа си и вижда, че около Юпитер обикалят четири луни. Дотук с теорията, че всички обекти обикалят около Земята. Той наблюдава и фазите на Венера, които навеждат на мисълта, че планетата обикаля около Слънцето. Църквата забранява книгите на Галилей, но вече никой не изпитва съмнение, че Земята е свалена от трона като царица на Вселената.
Когато през 1665 г. Кеймбриджкият университет затваря врати заради чумата, Исак Нютон се завръща в дома си в имението Улсторп, Линкълншир, където формулира своя закон за гравитацията. Според закона всички тела във Вселената взаимно се привличат. Той не публикува теориите си, докато приятелят му Едмънд Халей не го убеждава да го стори. Астрономът използва новия закон на Нютон и изчислява, че наблюдаваните през 1531 г, 1607 г. и 1682 г. комети всъщност са едно и също тяло. Точно този закон дава на Халей основание да предположи, че кометата ще се завърне през 1758 г. и макар че не доживява да я види, днес тя носи неговото име.
На 13 март 1781 г. немски астроном аматьор, който живее в английския град Бат (Bath), удвоява размера на Слънчевата система. Уилям Хершел открива "любопитна звездна мъглявина или комета". Оказва се, че това е планета, намираща се два пъти по-далеч от Слънцето, отколкото Сатурн. Хершел иска да кръсти обекта Georgium Sidus (Звездата на Джордж) на крал Джордж III но се налага името Уран. С течение на времето астрономите откриват, че Уран е притегляна от гравитацията на по-отдалечена планета и така през 1846 г. е открит Нептун. Плутон е открит през 1930 г. и първоначално е наречен "планета", но през 2006 г. статутът му на такава е анулиран.
В началото на 19 век се смята за невъзможно да се определи съставът на звездите. Но до 1855 г. немските химици Густав Кирхоф и Роберт Бунзен идентифицират някои от елементите в Слънцето, като сравняват тъмните линии в цветовия му спектър с лабораторни спектри на елементи като водород и желязо. През 20-те години на 20 век британският астроном Сесилия Пейн установява относителните пропорции на елементите и доказва, че по-голямата част от Вселената е направена от водород. Това води до прозрението, че звездите са като водородни бомби. По-късно астрофизикът Фред Хойл демонстрира как в звездите се създават други елементи, по-тежки от водорода.
През 20-те години на 20 век американският астроном Едуин Хъбъл заедно с Милтън Хумасон открива, че галактиките, които наблюдава с 254-сантиметровия телескоп Хейп в обсерваторията Маунт Уилсън в Калифорния, се отдалечават една от друга. През 1931 г. белгийският свещеник Жорж Льометр изказва предположението, че Вселената се разширява, защото е родена в експлодиращ "първичен атом" - онова, което ние наричаме Големия взрив. Това предположение е доказано през 1965 г, когато американските учени Арно Пензиас и Робърт Уилсън откриват фон от слаби радиовълни. Те представляват остатъчно сияние след Големия взрив и на тях се дължат "снежинките" върху екрана на ненастроен телевизор.
През февруари 1942 г. работещият за британската армия учен Стенли Хай изследва явление, което прилича на немска емисия с цел заглушаване на радари. Но когато забелязва, че явлението се наблюдава в небето и през деня, ученият осъзнава, че емисиите идват от Слънцето. Така той поставя началото на радио астрономията. Радио астрономите откриват пулсари - плътни топки от материя, с маса колкото тази на Слънцето, но с големината на град. Те откриват и гигантски черни дупки - космически чудовища с масата на милиарди слънца и толкова мощна гравитация, че дори светлината не успява да ѝ се изплъзне. Остатъците от "погълнатите" звезди сияят и се въртят около черната дупка. Явлението наподобява бял водовъртеж и се нарича квазар.
Засега сме сигурни в наличието на живот единствено на Земята. Най-вероятно следващото сензационно откритие ще бъде живот на друга планета. Възможно е на Марс да има микроорганизми. Други потенциални "средища " на живот в Слънчевата система са покритите с лед океани на луната на Юпитер - Европа, и сателитите на Сатурн - Енцелад и обвития в облаци Титан. Във Вселената съществуват безброй възможности за зараждане на живот - астрономите са открили близо 500 планети, които обикалят около звезди. А с телескопите и техниките за наблюдение можем да засечем наличието на вода в атмосферата на планети, които се намират на светлинни години от нас. Може би скоро ще попаднем и на химичните маркери на живот.
