Франсиско Гоя е много популярен испански художник на двадесетото столетие заедно с безспорните колоси в европейското изобразително изкуство като Микеланджело, Рембранд, Рафаел, Веласкес.
Цялото име на Франсиско Гоя на испански е - Francisco José de Goya y Lucientes.
Когато Фрасиско Гоя се е родил на 30 март 1746 г., в село Фуендетодос, Испания, Филип V, внук на френския крал Луи XIV, е бил още крал на Испания.
Неговото творчество е с респектиращо огромна обхватност - десетки портрети, няколко забележителни графични серии, рисунки, два фрескови ансамбъла, покоряващи със силата си исторически платна, сцени от живота на испанския
народ, блестящи проекти за гоблени. Във всички жанрове Гоя е творил със завладяваща убедителност. Неговата многостранност на творбите е съчетана със силата на заложените в тях идеи.Най-ранно, в България Гоя е познат за широкия кръг почитатели на изкуството чрез внушителната книга на немския драматург и белетрист Лион Фойхтвангер (Lion Feuchtwanger), издадена през 1958 и 1967 г., а по-късно и от няколко други френски, руски и италиански автори. Френският историк, лингвист и професор по египтология Jean-François Champollion, също създава книга за живота и творчеството на големия испански художник Франсиско Гоя - една от любимите ми в моята библиотека със златни исторически книги.
От тях се запознаваме отблизо с Гоя - първи кралски живописец и изобличител на мрачните страни на монархическа Испания, враг на инквизицията, салонен портретист и художник, влюбен в простолюдието с неговите веселия и неволи, Гоя - испанецът, неразбран от съвременниците си, но откроил се като колос на изобразителното изкуство в нашето време.
 |
| Предполагаем портрет на Goya, 1775 г., Goya museum, Zaragoza |
Майката на Гоя, Грасия Лусиентес, произхожда от дребната аристокрация на Сарагоса, но това не означава кой знае какво. Това е най-малко заможност, в страна, където има половин милион идалго (hijo de algo - син на някого) или една десета част от населението.
И четирите им деца израстват пасейки козите и свинете през всеки сезон и пренасяйки под безжалостното слънце или ледения вятър тежки ведра с две дръжки, пълни със скъпоценна вода, или тичайки из полето с прашка в ръка. Едно момиче - Рита и трите момчета - Томас, който се готви да стане позлатвач, като баща си и да работи с него, щом се върнат в Сарагоса, Камильо, който ще бъде свещеник, и Франсиско - художник. Няма причина дон Хосе Гоя да се възмути от желанието на сина си Франсиско да стане художник, защото по онова време живописта не е художествено занимание, а просто занаят, като всеки друг. Самият Хосе Гоя дори се връща в Сарагоса някъде към 1760 г. и отново става позлатвач.
Тогава било еднакво достойно да се позлатяват олтарите в църквите или резбите в замъците, както и да се измерват по нареждане на нотариуса границите на нечий имот. Художникът се отличавал от позлатвача или от землемера само по това, че трябвало да изрисува нещо вътре в позлатената рамка (благочестиви алегории в църквите или битови сцени в замъците) и че вместо да измерва земи, той възпроизвежда възможно най-вярно чертите на техните притежатели.
Още когато Франсиско Гоя заминава за Мадрид, при началните си стъпки, той се цели нависоко и надалече, иска да бъде художник на висшата класа и изглежда съвсем не се впечатлява от славата на първия си учител José Luján.
А самият Luján е известна личност в онези времена - станал придворен художник на тридесет години, той е учил в Неапол и рисувал много коректно в сладникавия стереотипен стил, наложен от Италия от почти един век в цяла Европа. Ползвал се с всеобщо уважение в Сарагоса, където живеел в охолство. Инквизицията цени високо умението му да изписва драперии, за да прикрива безсрамно разголената плът върху платната от Средновековието и Ренесанса. Служебното му задължение било да "коригира непристойните картини". Независимо от това Luján е бил добросърдечен и от любов към изкуството не е отказвал да приема бедни ученици в ателието си. Какво научават те от него? Копирали са гипсови отливки в репродукции, бъркали са бои, "композирали са" при нужда облечен портрет, изработвали са ръце, тъкани, коси. Малко и същевременно много. Дълги години Гоя се задоволявал да прави именно това - да работи с палитрата на Luján, палитра, която самият Luján е заимствал от Тиеполо.
Отрупан с поръчки, Luján препоръчвал понякога на клиентите си един или друг свой ученик за изписване на фрески или декорация. Гоя е едва седемнадесет годишен, но е прилежен ученик. Той е схватлив и, което е по-важно, рисува необикновено бързо. А и обстоятелството, че е родом от там, немалко допринася да му поверят изписването на стените на църквата във Фуендетодос.
Макар в ателието на Luján, както и малко по-късно и при скулптора Рамирес, Франсиско да показва липса на оригиналност и да се съобразява напълно с традиционния вкус, някакъв непреодолим копнеж го тласка към непознатата столица, вместо да си остане във Фуендетодос или дори в Сарагоса, където при това би могъл да си проправи път на своя почва, под крилото на прочутите художници, живеещи там, например и ли Luján по-възрастният от братята Байеу.
Когато заминава с няколко монети и тефтерче от майка му в джоба, с адресите на аристократични семейства, професионалният му багаж, съставен от проверени, но остарели рецепти, е доста лек, а културния - почти липсва. В момента, когато Франсиско решава да полети на собствените си криле, той знае едва ли не само да чете и пише и нищо повече.
Но тези минимални знания не са за пренебрегване в страна, чиито жители в мнозинството си са напълно неграмотни. Освен това благодарение на отците, Франсиско е намерил на училищната скамейка нещо по-рядко от знания и богатство - вярно приятелство в лицето на съученика си Мартин Сапатер.
За Франсиско Гоя предстои дълъг път изпълнен с творческа слава и падения, с абстрактни дни и нощи преливащи от вдъхновение, съжаление, лекота и напрегнатост, типични за творческите личности, чак до смъртта му.
Но великите художници не умират. Нещо повече. Случва им се понякога да изтърпят в началото на смъртното си съществуване дълъг период на неразбиране и равнодушие. И сякаш всичко започва отново, само че по друг начин. Младостта на славата им сред настоящите поколения среща трудности, които могат да се сравнят с трудностите, изпитани от собствената им младост.
Защото, общо взето, известността на художника, както и на писателя или композитора, се изгражда приживе върху основи, различни от онези, които дават възможност на творчеството му да го надживее. Необходим е промеждутък от време, за да се забрави славата, свързана с преходни обстоятелства, и да се открие наново творческата личност, която ние ценим, и това много би учудило съвременниците ѝ - заради качества, които те напълно са пренебрегвали.
В случая с Гоя, роден в изолирана Испания и тясно свързан по съдба с толкова странната участ на родината си, нещата са още по-сложни. Трябвало е не само светът да свикне с гения му, но и самият му гений да прекоси Пиренеите, които неумолимо разделят Испания от останалата част на Европа.
Нека прибавим към това и обстоятелството, че в продължение на десетки години Гоя е бил известен само с гравюрите си и по-специално с ''Капричос", тоест с творба, която можем да разглеждаме в еволюцията на изкуството му като начална, защото датира от периода, когато той тепърва налучква собствения си път.
Публиката, по-точно публиката в Париж, който вече се е наложил като световна столица на изкуствата, получава възможност да прецени другите гравюри на Гоя дълго след смъртта му - "Тавромахия" се появява през 1855 г., "Диспаратес" - през 1864 г., а "Бедствията" - през 1870 година.
Вярно е, че синът на Гоя е продал няколко картини на баща си, но почти всички други са били останали от другата страна на Пиренеите, в салоните или таваните на първите им купувачи.
Това, разбира се, е една от причините, поради които едва в края на 19 век хората започват да добиват известна представа за цялостното творчество на Гоя.
Но не единствената причина, нито дори най-важната може би. Странно е, че нито един от кохортата художници през целия 19 век, така жадни за обновление и копнеещи да се освободят с всички средства, включително романтизма, от склерозирания класицизъм, не е съзрял действителното значение на творчеството на Гоя. Малкото, което са познавали от него, би трябвало да бъде достатъчно, за да насочи някои прозорливи умове по верния път. Нищо подобно не става. Не го оценява и Бодлер, при това най-интуитивният и същевременно най-умният художествен критик, който някога е имало.
За романтиците Гоя е визионер. За импресионистите той е отблъскващ "реалист". Равнодушието, примесено с неприязън, с което най-добрите умове на епохата разглеждат картините от Дома на глухия на изложбата през 1878 г. - период на най-голям разцвет на импресионизма, - доказват това твърдение. Именно поради това безразличие ги притежава Прадо, въпреки че са били предложени на Лувър.
Дори един платен критик заявил при постъпването в Лувър на прекрасния и така класичен "Портрет на Гиймарде" от Гоя, следното: "Все същия шарж на Веласкес и нищо повече. Неговите шаржове са доста далеч от композициите на Боали, Верне, Бозио и др."
 |
| Portrait of Ferdinand Guillemardet is a 1798-1799 painting by Francisco de Goya, currently in the Louvre. |
Но кой днес иска да знае за Боали, Верне или Бозио ?
Истината е, че нито романтичната шумотевица, нито нежната камерна музика на импресионистите са могли да се съгласуват с величествените оркестрации на Гоя.
Дори и днес Гоя често е преценяван на дребно. Едни са склонни да виждат в негово лице художник-авантюрист (какъвто той ни най-малко не е бил), а други - политически ангажиран художник (какъвто е бил, но не съзнателно), трети възхваляват гравьора и порицават портретиста, а повечето не са много наясно в коя категория да го поставят и там именно е центъра на проблема. Има десетки Гоя и тези десетки Гоя са все пак един, независимо дали това ни харесва или не. Гоя е едновременно:
- типичен художник на 18 век - "Поляната на Сан Исидро", официалните му портрети;
- типичен художник на 19 век - от "Втори май" до "Млекарката от Бордо" всички етапи на живопистта през 19 век, от Жерико до Реноар, като се мине през Търнър и Джеймс Енсор, са вече застъпени в творчеството му;
- абсолютно конвенционален официален портретист;
- портретист "психолог" с несравнима прозорливост;
- исторически живописец;
- религиозен художник в търговския и декораторския смисъл на думата;
- вдъхновен религиозен художник - църквата "Сан Антонио" и "Причестяването на Сан Хосе";
- антиклерикален и полемистичен жанров художник;
- пейзажист, особено отзивчив към очарованието на природата;
- гравьор, когото с пълно право сравняват с Рембранд и не особено основателно - с Кало и Домие;
- яростно реалистичен експресионист - "The old womans";
- експресионист-фантаст - "Диспаратес";
- нежен - детските му портрети;
- понякога малко наивен, понякога гениално лаконичен резоньор - надписите под гравюрите му;
- чувствена натура - двете му "Махи";
- художник, влюбен в народа - всички изобразени от него фигури на обикновени хора от улицата и селото, които населяват цялото му творчество;
- светски художник, готов на всякакви компромиси;
- човек, способен да рисува въпреки алчността си само за собствено удоволствие и сякаш от чувство на дълг спрямо самия себе си
Творчеството на личност с толкова различни и сложни изразни потребности и средства не би могло да се разглежда в хронологично подредени отрязъци.
Колкото до техниката му, тя също е толкова разнообразна и сложна, колкото и подбудите на търсенията му в изкуството. Малкото, което е казал за своето изкуство, се съдържа в няколко реда:
"Виждам само планове, които излизат напред, и планове, които отстъпват назад, изпъкналости и вдлъбнатини... В природата не съществуват нито цвят, нито линия; дайте ми парче въглен и аз ще ви нарисувам картина, защото цялата живопис се свежда до жертви и пристрастия."
От чисто човешка гледна точка характерът на Гоя е толкова сложен, колкото и характерът на всеки индивид, с тяло и душа, който бленува и действа, принуден да държи сметка за миналото си, за настоящето, в което живее, и за бъдещето, към което се насочва, както може.
Живописта на Гоя не е резултат от добре усвоен, усъвършенстван и наследим занаят, а е съдбоносното развитие на своеобразен темперамент. Развитие, разказано възможно най-пълно с графични изразни средства, както би могло да бъде разказано в литературна изповед, ако авторът беше писател, а не художник.
Именно това е основното и, по всяка вероятност, неволно "новото" в поведението на Гоя - стремежът към пълно себеизразяване със средствата на дадено изкуство (в случая живописта), изкуство, първоначално ограничено в своите принципи, но което се стреми към универсалност, за да се превърне в истински език и да отговори на потребностите на една индивидуалност, желаеща да общува чрез него със света, от който има чувството, че е отдадена.
Истинският тип художник от този вид ще бъде Ван Гог. Но Ван Гог ясно съзнава творческата си участ. Не само ясно, но непосилно ясно.
Дали Гоя е съзнавал собственото си странно развитие или то е последица от особено стечение на обстоятелствата? Трябва да се има предвид, че едва към 1792 г., когато е надхвърлил вече 40 години, този изключително надарен творец, лишен дотогава от истинска амбиция, става обаятелният художник, когото познаваме днес.