За да може да бъде анализирана цялата постъпваща към мозъка информация, той трябва да е непропорционално голям за човешката структура, вместо това е запазил доста по-разумен размер, развивайки способността да прави предположения относно света наоколо. Оказва се, че тази способност за предположения ни служи отлично, всъщност без нея бихме били загубени.
Освен оптичните илюзии, съществуват също и звукови, тактилни, обонятелни, вкусови...
Нашата зависимост от илюзиите означава също така, че всеки, който полага усилия да ги избягва, надявайки се по този начин да засили погледа си върху реалността, се намира в дълбока заблуда. Изследвания сочат, че проблемите с възприемането на зрителните илюзии са симптом за психични разстройства.
Научните основи на оптичните илюзии започват още от откритията на древногръцкия учен Епихарм (Epicharmus). Днес вече знаем, че зрителните илюзии влияят на нашите усещания и емоции, а понякога дори спасяват живота ни. Съвременните научни открития в сферата са особено ценни за неврологията.
Оптичните илюзии са резултатът от малкото на брой случаи, в които предположенията на мозъка се оказват погрешни. Те като че ли имат най-силно влияние върху възприятията ни. Akiyoshi Kitaoka е психолог от Киото и създател на зрителни илюзии с научна цел. Той е открил следствието на феномен, наречен "периферна плаваща илюзия", при който чрез внимателният подбор на елементите на яркостта, в периферното ни зрение се поражда илюзия за движение. Първоначално учените очакват подобни “движещи се“ зрителни измами да се дължат на висши мозъчни процеси, свързани с въображението и визуалните заблуди. За тяхна голяма изненада обаче те установяват активност в онези зони от зрителния център в мозъчната кора, които отговарят за засичането на движения.
Изкуството на илюзията в изображенията вероятно е най-простият и ефективен вид илюзия. В края на краищата картината представлява отражение на действителността чрез набор от линии и цветове, положени върху платно или лист хартия.
Една от най-великите илюзии, постигани някога чрез произведение на изкуството, е загадъчната усмивка на Мона Лиза. Ако се взрем внимателно в лицето ѝ, трудно ще открием радостно изражение. Ако я погледнем в очите обаче, тя веднага ще ни отвърне с усмивка.
Според някои причината е, че Леонардо е изобразил усмихнатото изражение в очите ѝ. Някои професори обаче смятат, че отговорът се крие в начина, по който функционира зрението ни. В центъра на зрителното поле, в който фокусираме вниманието си, разделителната способност е много висока, тъй като идеята е да различаваме съвсем дребни предмети и детайли. Периферното зрение, от своя страна, се отличава с ниска разделителна способност (или ниска “пространствена честота“), защото предназначението му е да забелязва големи, неясни обекти. И тайната на усмивката на Мона Лиза се крие в компонентите с ниска пространствена честота.
Da Vinci едва ли е бил запознат с неврологичните аспекти на зрението. Направените от него и някои други стари майстори интуитивни открития за начина, по който виждаме дребните и грубите форми, светлината и сянката или цветовете, обаче помагат значително на учените да разгадаят начина на работа на мозъка и зрителната ни система.
Така например, едно от първите неща, на които ни учат в часовете по изобразително изкуство, е да затваряме едното си око, когато рисуваме. Причината, както всички знаем, е че мозъкът прибягва до процес, наречен стереоскопия - съчетаване на образите от двете очи за получаване на ефекта на дълбочина. Ако искаме да “изгладим“ едно триизмерно изображение до двумерно, просто премахваме единия компонент, затваряйки окото си.
Смята се, че много велики художници, включително Picasso и Rembrandt са имали увредено стереоскопично зрение.
На практика може да се използва същият метод, за да се подсили триизмерният ефект на някои картини и по-специално на онези, в които художникът е искал да придаде голяма дълбочина. Ако застанем до платното толкова близо, че то да изпълни зрителното ни поле и затворим едното си око, по този начин ще изключим стереосистемата си и ще получим усещането, че сме вътре в картината, която ще ни се стори много по-триизмерна.
Междувременно други учени откриват, че онази част от мозъка, която отбелязва местоположението на обектите, практически няма цветно зрение. Вместо на цветовете тя разчита на разликите в яркостта, за да определи разстоянието до различните предмети. Това е още едно свойство на зрителната ни система, използвано от художниците в продължение на векове - рисувайки обектите с еднаква яркост, те объркват визуалната система на наблюдателя и създават илюзия за движение върху платното.
Някои списания използват същия принцип, като слагат на заден план заглавия в крещящи цветове с еднаква яркост и по този начин ни принуждават да се взираме по-съсредоточено в корицата, за да спрем хаотичното “движение“ на думите по нея.
Дислексиците страдат от мозъчна аномалия, предизвикваща почти същия ефект, когато гледат текст, представен в обикновени черни и бели цветове.
Колкото и странно да звучи, днес изследователите използват илюзии, за да хвърлят светлина върху една от най-великите тайни на света - съзнанието. Въпреки дългогодишните си усилия невролозите практически са постигнали сравнително малък напредък в разгадаването на мозъчните процеси, които ни дават онова вездесъщо усещане за самосъзнание, залегнало в същността на съзнателния ни живот. Непознат за момента остава и начинът, по който всички тези данни, които влизат в главите ни се съчетават в логично отражение на действителността и на нашето място в нея.