Със своите действия в настоящето, държавите, народите по целия свят, неизбежно градят своята история. Историята ни е запознала с победите, възходите, пораженията, действията. Някои от тези действия са били достойни за гордост на цели нации, а други действия са били ужасни и може да се каже непростими. Понякога, вината от миналото наистина остава непростима или по-скоро непростена. Защото историята е за миналото и мъртвите, но опрощението идва от живите.
Поднасянето на извинения за несправедливост в историческото минало е не само възможно, но и необходимо, защото хората се водят по историята си. Да си жив, означава да имаш чувство за история, била тя добра или лоша. Ние наследяваме задължения от миналото, но ги предаваме към хората след нас заедно с евентуалните нови действия. Стойността на извинението и опрощението е в създаването на конструктивен и положителен диалог на бъдещето, а не в простото зачеркване на миналото. ..
Важен ли е уклонът към изискване и предлагане на изрази на съжаление или признаване на вината за събития, случили се отдавна? Някои смятат извинението за ненужен начин да се дръпне чертата под неприятните аспекти на миналото и твърдят, че без способността да се направят и да се наложат морални присъди, е невъзможно да се установи морален кодекс с приложение към конкретна култура.
Други смятат поддаването на изискването за извинение като реакция на политическа коректност, която обаче създава безкрайна редица от неточно определена вина или дори безчестни опити за изкупление. Според тези мнения, динамичното общество се развива, като се справя с миналите прегрешения по собствен начин, за да може да изкове своето по-добро бъдеще.
В интерес на истината, диалогът върху историческото извинение се фокусира върху мотива и искреността на човека или групата хора, които поднасят извинения. Някои извинения изглеждат безсъдържателни, риторични, обслужващи лични интереси. Лесно е да се осмеят, но е трудно да се установи истинността им. За щастие, преценката за полезността на подобни актове е много по-лесна.
Само по себе си извинението трябва да носи явна отговорност за конкретна обида, травма или несправедливост, да изрази съжаление, с което би гарантирало, че несправедливите действия няма да се повторят. В някои случаи извинението може да съдържа и възмездие и/или обезщетение. Но то трябва също да бъде и прието. Извиненията са стойностни, ако водят до помирение, а това е възможно единствено ако двете страни могат да зачеркнат миналото и да установят диалог. Както например през 1997 г. в Прага, германският канцлер Хелмут Кол и чешкият премиер Вацлав Клаус, на историческа церемония по спогодбата, признаха взаимните си прегрешения между 1938 и 1946 г. Това структурира даване и получаване на прошка.
Извинението на Япония през 1998 г. за причинените страдания при инвазията и окупацията на Югоизточна Азия по времето на Втората световна война, се оказа успешен ход и извинението очевидно беше прието. Доказателство за това са подобрените отношения между Япония и част от азиатските държави. Япония предложи писмено извинение за военната агресия към Република Корея, защото президентът ѝ Ким Те Чжун прие подход към помирение и защото Япония виждаше Република Корея като партньор, а не като заплаха или съперник.
Но в някои случаи извиненията не са така ефективни и тежестта на несправедливостта остава.
Успешните извинения явно са от един държавен глава към друг, отчасти защото има равенство на статута и яснота в смисъла, но и защото изразът на опрощение дава възможност за помирение. Отказът от извинение подсказва, че снизходителността, дискриминирането или експлоатирането се приемат като нормален начин за подход към даден човек или група. Извинението за минали прегрешения има конкретно значение там, където нанесените щети и извършените несправедливости живеят в съзнанието на хората. На хората, които са живи и се чувстват засегнати. Това е процес, който изисква както даване, така и приемане.
Но още по-важно е, че sorry means you don’t do it again.