Статията споделя историческите фактори, залегнали в основата на днешния катастрофален недоимък на Африканския рог, където милиони хора се оказват изправени пред опасността от гладна смърт. Те са следствие не само от климатичните, но и в голяма част от икономическите и политическите условия там.
Африканският рог е засегнат от една от най-тежките кризи в човешката история.
В известно отношение тази криза е следствие от една "перфектна буря". Тя е резултат от преплитането на най-малко десетина исторически нишки, водещи към империализма и научно-техническия прогрес на 19 век, до съветската индустриализация на 20 век и дори към войната срещу тероризма на 21 век. ...
Настоящата катастрофа на Африканския рог е предизвикана както от промените в климата, така и от други, очевидно създадени от човека фактори.
Определено, най-съществената причина, разбира се, е самият недоимък, породен от климатични промени, които са изместили валежите на изток, и жизненоважните дъждове падат по-интензивно над прилежащия Индийски океан, отколкото над самия Рог.
Според някои проучвания, ключова причина за тази влошена ситуация е забележително бързото затопляне на Индийския океан. Този процес протичащ край бреговете на Африканския рог, започва да се ускорява в средата на 70-те години, вероятно като пряко следствие от глобалното затопляне, а може би и заради увеличаващата се сила на вятъра (вероятно косвено следствие от глобалното затопляне). Това, изглежда, е изместило топлите води от източната към западната част на Пасифика и към Индийския океан.
Повечето климатолози днес са убедени, че глобалното затопляне е резултат от отделянето на CO₂, причинено от човешка дейност. Началото на бързото повишаване на температурите над Индийския океан през 70-те години и зачестилите засушавания на Африканския рог от 80-те са най-вероятно следствие от учетворяването на емисиите въглероден двуокис в световен мащаб за този период.
Отделяното количество CO₂ нараства наистина бързо едва от 1946 г. насам. Световните войни (и Голямата депресия) възпрепятстват разрастването на световната икономика и поддържат нивата на емисиите относително ниски. Скоро след Втората световна обаче те рязко се повишават, най-вече в резултат на бързото развитие на промишлеността в Съветския съюз, Западна Европа и САЩ.
С най-голям принос за следвоенния скок на вредните емисии (в критичния период 1945-1975 г.) е решението на Сталин да се съревновава със САЩ посредством масова индустриализация. После, в средата на 70-те, рязко скача количеството CO₂, отделян от Китай, като ръстът е особено интензивен около 2000 г.
Друго климатично явление, известно като "Ла Ниня" (периодични промени в движението на вятъра и в температурата на океанската повърхност) също допринасят за засушаванията на Африканския рог. То също започва да се случва по-често в средата на 70-те, а към края на 90-те увеличава и силата си.
Има обаче и други, по-тясно свързани с човешката дейност фактори, които допринасят за хуманитарната катастрофа на Африканския рог, и те са свързани основно с неспособността на най-тежко засегнатите страни да се справят със засушаванията.
Най-важно място сред тях заемат политическите условия - естеството и начинът на управление и високото ниво на физическа несигурност, дължащо се на съвкупност от граждански войни и други конфликти.
Историческите корени на по-голямата част от тези конфликти могат да бъдат открити в по-широки и по-стари политически феномени. Най-голямата държава на Сомалийския полуостров - Етиопия, има необичайна, дори уникална за африканска държава история. Докато по-голямата част от Африка е преимуществено обект на имперски интереси (главно европейски), тя през повечето време е самостоятелна експанзионистична имперска сила.
Етиопия е за християнството в един предимно езически и мюсюлмански континент още от ранното Средновековие. В продължение на векове тя се радва на дипломатически взаимоотношения с големи европейски държави и започва да счита, че притежава, поне в някои геополитически аспекти, същите ценности и амбиции като европейските имперски сили. В резултат на това единствена сред големите африкански общности Етиопия предприема към края на 19 век своя собствена имперска експанзия.
Страната, която тогава се нарича Абисиния, всъщност се включва в амбициите за земята на Африка, завземайки насилствено съседни земи, при което разширява територията си с 1⁄2 .
Новозавладените земи са етнически, религиозно и лингвистично различни от християнската, говореща амхарски, абисинска метрополия. В недалечното минало някои от тези поробени народи започнаха собствени "антиколониални" (тоест против стопанското управление) "освободителни войни".
В Еритрея ситуацията е различна, но все още има следи от имперското присъствие. Голяма част от страната в продължение на векове е била неделима част от Абисиния и управниците там са били (и все още са) християни, подобно на много етиопци.
Елитът на Еритрея обаче започва да се счита за по-европеизиран (тоест по-напреднал в образователно и технологично отношение) от останалите абисинци, след като Италия превръща Еритрея в процъфтяваща образцова колония (особено при управлението на фашистите през 20-те и 30-те). После, след като нахлуват в останалата част от Абисиния през 1935 г, италианците дават на еритрейците водеща роля в администрирането и управлението на новозавоюваните територии.
Съперничеството между двете територии продължава и след поражението на Италия във Втората световна война. Скоро след като Етиопия възвръща контрола си над Еритрея през 1952 г., населението на Еритрея започва да се бори за своята независимост. След 30 години война и 300 000 загинали територията постига целта си през 1991 г. Съперничеството обаче продължава и втора война между Етиопия и Еритрея (1998-2000 г.) коства още 100 000 жертви.
В третата основна страна на Африканския рог - Сомалия, също често бушуват войни.
Войната срещу тероризма определя отношението на САЩ към повечето ислямистки движения (независимо дали са на страната на Ал Кайда или не) по цял свят. В Сомалия прилаганата от Запада (с активната помощ на етиопска военна намеса) антиислямитска политика има за цел да поддържа прозападни военни диктатори и политици с относително тясна политическа/географска подкрепа. Това обаче означава и отхвърляне на по-широко базирани, но по-резервирани към Запада политически движения (най-вече така наречения Съюз на ислямските съдилища) заради ислямистката им природа и начин на действие.
Може да се приеме, че вследствие на това, първо, Сомалия е лишена от възможността да има своя действаща държава и правителство, и второ, от разпадането на Съюза на ислямските съдилища се ражда ислямистко движение на страната на Ал Кайда, известно като Ал Шабаб.
Войните на Африканския рог обаче са само един от политическите проблеми, който възпрепятства изготвянето на ефективна стратегия за справяне със засушаванията.
Другата основна пречка се крие в същината на страните в региона.
Най-голямата, Етиопия, е една от страните на континента с най-големи ограничения върху свободата. Подкрепяните от Запада лидери - марксисти хардлайнери в идеологически план, възприемат за модел Китай (също с ограничена свобода, но с по-свободен пазар).
Правителството е разработило амбициозен план за изграждане на язовири, напоителни системи, здравни заведения и училища.
Силно централизираното управление и липсата на свободен дебат обаче намаляват способността на етиопците да разработят напълно ефективни стратегии за противопоставяне на ужасните засушавания, които измъчват региона.
Освен това неефективните закони за собственост върху земята пречат на местното население да се подготви за оцеляване по време на бедствията.
През недалечното минало ситуацията е била влошавана и от политики на МВФ и Световната банка (насочени към намаляване на държавните субсидии), които насърчават държавните органи в Африка да се оттеглят от селскостопанския сектор, закривайки картелите с държавно финансиране, изследователските центрове и мрежите за селскостопански съвети.
Едновременно с това множество дарители от цял свят пренасочиха средства - от подпомагане на земеделието към финансиране на здравеопазване и образование.
Без добре работещ селскостопански сектор обаче държавите, особено онези с увеличаващо се население (благодарение на по-добрите здравни заведения), не могат не само да се справят с продължителните засушавания, но дори да изхранят хората си.
