Те се крият, дебнат, чакат, притаени в паяжините си, готови да скочат... Малко са създанията, които внушават повече страх от паяците.
В началото мрачната, готова да дава живот гора, приличала на Рая. Всяка делена клетка в нея растяла необезпокоявана от животни и се подчинявала единствено на законите на физиката, на растежа и на естествения подбор. Тогава, бавно, животните започнали да изпълзяват по бреговете. Те все още били просто устроени. Придвижвали се тромаво сред хектарите незащитени стръкове.
И след това всичко се променило. На брега
излезли хищници и започнали да опустошават Земята, изяждайки тревопасните едно по едно. Раят бил загубен. Били пристигнали чудовищните многокраки паяци. Днес срещаме тези "зверове" в нашите градини, във ваните и под диваните си. Виждаме ги да тъкат паяжините си или да дебнат. Забелязваме как се крият в тъмните ъгълчета, притаени в очакване на плячката си.Преди 416 милиона години, през геоложкия период Девон, паяците вече можели да предат коприна. До появата на влечугите оставало още много време, а до зараждането на бозайниците - доста повече. В началото на периода Креда (преди 144 милиона години) някои видове започнали да тъкат мрежи, в които залавяли първите мухи, пчели и бръмбари. През 2006 г. Енрике Пенялвер от Американския музей по естествена история открива парче кехлибар на 110 милиона години, в което е запечатан паяк заедно с част от мрежата му. В паяжината има заловена муха.
След това паяците поели по различни пътища. Някои могат да плуват. Други летят с копринени парашути. Трети мятат топки от паяжина към пеперудите, които привличат, излъчвайки полови феромони. Нито един паяк обаче не е развил способността да яде листа или каквото и да било друго освен други животни. Наистина! Тези същества казват твърдо "не" на растителната храна и дори на мъртвите животни.
Паяците са изобретили повечето начини на убиване. Те били първите дебнещи лъвове, първите вълци и първите хищници, развили десетина други методи на ловуване, които бозайниците тепърва трябвало да измислят. На Земята сигурно има стотици хиляди видове паяци, които живеят, сеейки смърт по стотици хиляди различни начини. Може и да са повече. Има още много работа по систематизирането на паяците. Таксономичните си наименования очакват видове не само от Амазония, но и от мазето и градинския двор. Напълно възможно е паякът, който ви гледа от някой ъгъл в жилището ви, все още да не е описан от учените.
Несъмнено част от проблема с опознаването на паяците е, че ние се страхуваме от тях. Добре, вие може би не, но сигурно познавате някого, който се ужасява от тях. Проведени проучвания разкриват, че паякът е животното, което хората най-често определят като страшно. Много възрастни се страхуват от паяци. Много деца се страхуват от паяци. Ако покажете на дете, което още не може да говори, изображение на паяк и такова на муха, то по-често се съсредоточава неспокойно върху безкрилия хищник.
Културата и по-конкретно филмите на ужасите, безспорно са повлияли на страха ни от паяци. Причината е, че не всички споделят неприязънта към тях. На Филипините, в Япония, и в Сингапур хората ги отглеждат като домашни любимци, за изследвания или за участие в боеве. В Папуа Нова Гвинея местните ги ядат с голямо удоволствие (и с малко сол). За северноамериканските индианци от племето Хопи паяците имат пръст в произхода на Вселената. Въпреки това обаче арахнофобията е достатъчно широко разпространена, за да заслужава по-сериозно обяснение.
Според физиолозите ние се страхуваме от паяци, защото онези от предците ни, които не са били достатъчно предпазливи с тях, са умрели от ухапванията им. Тези учени, изглежда, не са си задали въпроса дали паяците убиват хора, или най-малкото дали убиват достатъчно, за да мотивират естествения подбор да даде предимство на предпазливостта пред смелостта.
Може би в този момент в съзнанието ви се появяват образите на най-смъртоносните паяци на Земята. Черна вдовица, Червеногръб паяк (Latrodectus hasselti), Гигантски птицеяд (Theraphosa blondi). "Те са убийци", сигурно ще си помислите. И ще бъдете прави, или поне отчасти.
Истината е, че макар паяците често да са смъртоносни (за плячката си), равносметката за ухапвания на хора е силно преувеличена. Калифорнийският учен Ричард Ветър проучва съобщенията за нападенията от кафяви отшелници (Loxosceles reclusa) в щатите Калифорния, Вашингтон, Орегон и Колорадо. Той и колегите му документират 216 случая на ухапвания, приписвани на този вид, в рамките на малко повече от три години, но само три от тях са се състояли на места, където всъщност се среща този паяк. Ветър открива подобен процент грешни диагнози във Флорида, във Великобритания, в Австралия и почти навсякъде, където търси.
Представете си как става това. Някой забелязва неприятна рана от ухапване, стряска се и решава, че е бил ухапан от паяк "О, не, това сигурно е ухапване от паяк!". Хората пищят, паникьосват се (или дори припадат) и отиват на лекар. "А, имате некротична лезия, казва докторът и после, с ентусиазирания тон, запазен за случаите на редки заболявания, заключава: - Това е ухапване от паяк!". В повечето случаи, всъщност почти във всички, това не е вярно. Дори лекари в Аляска, на стотици километри от най-близкия кафяв отшелник, диагностицират ухапвания от този вид.
Когато изпитваме съмнение, ние сме склонни да приемем, че паякът е опасен. Повечето "ухапвания от паяк" обаче не са смъртоносни - всъщност повечето дори не са от паяк. Много по-вероятно е тревожните петна по кожата ни, които сме склонни да определим като ухапвания от паяк, да са причинени от херпес вируси, гъбични инфекции, лимфоми, съдови проблеми, ухапвания от кърлежи и лаймска болест, от някое отровно растение, химически изгаряния, диабетични язви и множество други проблеми, отколкото от осмокракото създание. Така че - спокойно, може би това е просто херпес.
Дори в редките случаи, когато ни хапят, малко вероятно е паяците наистина да ни навредят. Тогава защо винаги сме готови (не само ние, но и нашите лекари) да припишем всяка подутина или цирей на техните хелицери? Може би паяците задействат в мозъците ни някаква мисловна верига, която се е развила с друга цел. Може би идеята за немигаща твар с непропорционално големи устни органи, която може да омотае плячката си в паяжината и така да я съхрани в запас, е изнервяща. Каквато и да е причината, днес този страх е ирационален. Той се надига у нас неоснователно и ни кара да убиваме паяци. Мачкаме ги и пищим.
Сред животните в домовете и дворовете ни обаче паяците са онези, които най-недвусмислено можем да определим като добри - на тях може да се разчита повече за опазването на нашето царство, отколкото на кучетата и на котките. Те са препятствие пред безумието на тварите, които биха ни изяли в тяхно отсъствие. В детските приказки паякът изяжда мухата. В нашите домове той изяжда и комарите (един вид скачащи паяци предпочитат комарите от род Anopheles, които са преносители на малария).
Паяците са родени да оцеляват. Ако зачитахме ценностите на природата, щяхме много да уважаваме паяците. Ако разбирахме ценностите на природата, щяхме да отдаваме на паяците признанието, което заслужават.
Еколозите обичат да разсъждават над въпроса защо светът е зелен - защо тревопасните не изяждат растенията до земята? Отговорът, поне отчасти, е: защото паяците ядат тревопасни. Изобщо растителноядните животни се държат безобразно и зелените организми могат само да бъдат благодарни на тези осмокраки твари.
В същия ред на мисли трябва да се спомене, че паяците и множество други дребни хищници са онези, които държат под контрол вредните за самите нас насекоми. Без тях светът съвсем скоро щеше да гъмжи от комари, мухи, кърлежи и друга подобна напаст. Без паяците и смъртоносните им колеги щяхме да се окажем под обсада.
Можем да прогоним паяците от нашите домове, но не можем да се справим с тях в по-широки мащаби. Масовото измиране в края на Креда довежда до радикално опростяване на живота на Земята. Изчезват цели родови линии гръбначни, растения и насекоми. Паяците обаче остават незасегнати. Те устояват на тази буря и след нея разнообразието на видовете не само не е намаляло, а дори се е увеличило. Паяците преживяват и изчезването на динозаврите.
Всъщност се оказва, че няма големи таксономични групи от паяци - семейства или разреди, които някога да са изчезнали. Всички разновидности, съществували преди 100, 200 и дори 300 милиона години, имат потомци, които се справят добре в наши дни.
Паяците ще надживеят и нас, независимо от това дали ги избиваме, дали ги изучаваме и дали ги обвиняваме в злодеяния, с които нямат нищо общо. Те издържат. Всеки ден се излюпват нови малки, готови и горящи от нетърпение да започнат да ядат. Плодовитостта и ненаситността на паяците е сравнима с нежеланието ни да ги опознаем.
Затова ги гледайте как плетат мрежите си. Гледайте ги как дебнат своята плячка. Гледайте ги и как спускат копринените си нишки във въздуха, за да се пренесат на друго място. Паяците ни припомнят как е изглеждало миналото и също така какво ще бъде бъдещето - земя, гъмжаща от милиарди паяци.
