За съжаление, днес много от българските села са тъжни - запустели, с изоставени къщи, без училища, без шанс за препитание и без перспективи.
И когато те някак си изведнъж се изпълнят с хора, с живот и веселие, това наистина изглежда като малко чудо - или пък да го кажем "магия" :) Ето ви доказателство, че маскарадните обреди, които неправилно се наричат кукерски, всъщност имат магическа сила. Може би не такава, каквато обикновено им се приписва - да носят плодородие, да гонят болести и зли духове, а някаква днешна - да съберат земляците, които са се пръснали из различни градове в България и извън нея, да разведрят духовете, да провокират лудостите на едно колективно веселие.
Да, това чудо наистина се случва много пъти всяка година - в района около Банско и Разлог на 1 януари, в Пернишко - на 13-14 януари, в Ямболско, Карловско и Бургаско на Сирни Заговезни и т.н.
Датите са предварително известни, а в ритуалите и реквизита има както общи неща, така и големи разлики.
В официално-високопарен стил често се твърди, че тези обичаи крепят националното съзнание, съхраняват народния дух, запазват традициите.
Вероятно има и такъв елемент, но от друга страна, е очевидно, че маскарадните игри днес не са това, което са били. Това е естествено. Всичко се променя, традициите също. Съвременните хора имат модерни представи за света и живота, живеят по съвсем различен начин от предците си и имат други проблеми. Естествено е, че дори и най-устойчивите ритуали за тях имат различно съдържание. Това, което е било тайнство и игра с непонятните сили на природата и боговете, сега се превръща в колективно празненство, а маскираните шествия изглеждат като карнавали.
От друга страна, все пак има и нещо устойчиво. И непонятно. Малко нелепо е игрите с маски да се обявяват за национална традиция, защото всъщност те са по-стари от нацията, по-стари и от църквата, макар че днес са свързани с християнски празници.
В известен смисъл са толкова древни, колкото и историята на света.
Разказът за тях може да започне като приказка - имало едно време... някога, когато хората поставяли маска, за да се свържат с животното тотем на своя род, някога, когато поставяли маска на своя владетел - фараон, цар, крал, когато той поемал пътя към отвъдното, когато маска се поставяла на лицето на болен човек, за да го излекува, когато боецът слагал маска, преди да се отправи на война, когато маската се слагала на онзи, отправил се в последното си пътешествие.
И най-общо - човек поставя маска пред лицето си не просто за да скрие своята външност, а за да се промени и да промени живота си, да го вкара в рамките на желанията си. За далечните ни прадеди те са били свързани със здравето и плодородието в най-общ смисъл, с прогонване на злите сили от дома. Добре, днес не се вярва в това, а маската се запазва. И преди и сега тя дава анонимност, възможност за разкрепостяване на поведенческите норми и от друга страна - възможност за личностна изява.
Затова и една от важните интересни теми е да видим какво става с традицията днес, как се променят игрите, по какъв начин се вписват в живота на сегашните хора и какво те влагат в тях.
Маскарадните обреди са мистерия.
Науката знае много добре какви са били маските и игрите от края на 19-ти век насам, но не може да каже нищо определено за по-далечните им корени.
Част от изследователите откриват следи на антично гръцко или тракийско наследство, ловен, земеделски, славянски, прабългарски или тракийски (към Дионис или Загрей) култ.
А има и теория, че те са наследство от далечна обща прародина.
Обичаите с маски са срещани в голяма част от територията на България, разнообразни са, като има цял списък от наименования:
арапи, бабугери, брезая, бубраци, деди, дедици, дервиши, джамали и джамалари, дракуси, ешкари, камилари и камили, кукери, машмароци, мечкари, песяци, рогач, старци, станчинаре, сурвакари, сурваскари, суровискари и чауши.
Често тези названия на маскираните групи от страната се повтарят в ареала на целия Балкански полуостров, като картината в останалите страни се обогатява и с нови наименования.
В продължение на десетилетия се активизират периодично спорове чия маскарадна практика в региона е по-древна, кой от кого копира.
Това е част от спецификата на битката за "историческо наследство" и за национална идентичност на Балканите, които тук не са интересни.
В България най-голяма популярност е придобило названието "кукери", с което често се обозначават всички маскирани.
В традиционното общество маскарадът е мъжка игра.
Ергените са водени от женени мъже, които ги научават да правят маските си, да се обличат в съответния костюм, да играят своята роля.
Статусът на хората в групата е различен, като неписани закони властват във всяко селище.
По-малките само придружавали групата, а влизането в нея е признание, че стават мъже.
Днес пътят към маската е кратък - достатъчно е просто да имаш желание :)
Участието в игрите някога било сериозно физическо и духовно изпитание. Маската се поставя в първия ден и не се сваля до края.
Лицата на маскираните остават загадка.
Някога, при "преличаването", мъжете са се превъплъщавали в образа на маската, всичко това е било истинско за тях, те са се усещали като съвсем друг персонаж и са вярвали в това.
Предисторията на маскарадните ритуали ни разкрива малко от времето, когато са били в тиха война с църквата.
Маскарадните ритуали имат свои корени в дохристиянската античност и още в Ранното средновековие са влезли в конфликт с църквата, която предявявала претенции да регламентира и контролира напълно живота на хората.
За първо официално осъждане може да се приемат правило 71 и 72 от събора в Картаген (419 г. сл. Хр.) - срещу уличните шествия в празнични дни.
Три века по-късно на събора в Труло (678 г.) са приети и уточнения. Забранява се прескачането на огън, обличането на мъже с женски дрехи, носенето на маски, викането на Дионис, дресирането на мечки и други животни - все елементи от игрите.
Забраните обаче не успяват да бъдат приложени.
Църквата не успяла да изкорени обичаите, а самите маскирани коварно проникнали в църковния календар - дали за да се впишат в официалния ред, или за да го подриват, е въпрос на тълкуване.
По този начин езическите обичаи се добавят към празничните литургии, независимо че официалните духовни власти игнорират, а някъде и бойкотират маскираните.
Шествията у нас, в България, са свързани с Васильовден (по стар и нов стил), Богоявление, Сирни Заговезни - все празници от зимния и пролетния период, което издава и силната им връзка със земеделския ритъм на живот.
Добре е да се има предвид, че в османския период църквата по нашите земи не е била особено последователна в борбата с маскарадните шествия, а на местно ниво свещениците често се включвали в тях.
Това допринася за запазването на ред архаични и езически елементи в маските и ритуалите.
Една от редовно срещаните фигури в шествията е на пародиен поп, размахващ китка или кадилница, в която се слагат люти чушки.
Попът не е просто пародийна фигура. Той участва в сценката на венчавка, която често е ключов елемент от празника, и е свързана и с базовата идея за плодородие. В нейно име някъде се разиграва дори раждане
До 50-те години на 20-ти век е съществувало неписано правило - в групите на маскираните могат да влизат само мъже.
По-късно се допускат жени, а днес вече жените са едни от основните участници в групите. Това не е просто резултат на еманципацията, но и от обезлюдяването на селата и невъзможността да се намерят достатъчно млади мъже.
А от друга страна - кой, ако не жените, ще се ангажира толкова силно със запазването на традициите, за които се вярва, че носят здраве и благоденствие на дома и селото.
В днешните групи, съществуващи около местните читалища, влизат всички, които имат достатъчно сили - не само за да демонстрират местната традиционна култура, но и да могат с участието на групата на различни фестивали да осъществяват и по някое пътуване - в страната или извън нея.
Навсякъде в традиционното общество маските се изработват лично от участниците и членовете на техните семейства и най-често от материали от личните им стопанства. Днес все по-често с това занятие са ангажирани различни майстори на маски, а по фестивали и местни шествия могат да се срещнат и латексови и пластмасови маски от индустриално производство, включително и от Китай.
Трансформацията от старата обредност към новите форми става ускорено във втората половина на 20-ти век - за България това е периодът на комунистическия тоталитаризъм, който също налага своя отпечатък върху традициите.
Официалната държавна политика през 50-те години е антирелигиозна и атеистична, а кукерските игри (до голяма степен парадоксално) са смятани за религиозни (въпреки че официално църквата ги смята за "бесовщина" и също така се е опитвала да ги изкорени.)
В голяма част от страната са били забранени маскарадите, а на други места се извършват промени в маските и ритуалите.
Хората са проявили невероятна изобретателност, за да запазят обичаите си.
В Ямболско например вместо обредното заораване и засяване са разигравали постановката "Обесването на Васил Левски". Маскираните са нещо като бекграунд на основното представление.
На много места обаче партийната власт съумява да се "справи с маскарада", тоест да го забрани.
Сега местни ентусиасти се заемат да възстановяват ритуалите и ако не знаят какъв е бил точно - копират други или пък ги правят, каквито им се иска да бъдат.
В Пернишко сурваскарите сякаш са най-забранявани, но и най-устойчиви :) Там те са били трън в очите и на деветнайсетомайците и първата забрана е от 1934 г.
А от ранния социализъм са запазени маски, декорирани с портретите на Сталин и Георги Димитров, както и с партийни лозунги. Дали пролетарските лидери е трябвало да гонят злите сили, или това е проява на ирония и специфичен пернишки хумор - можем само да гадаем :)
Партийните активисти обаче не биха рискували да забранят маска с подобна декорация. Всъщност борбата на партията с кукерите е доста сложна и многопластова.
Често по места тя е била саботирана и от местни активисти, които не искали да тръгват срещу традицията на селото си.
Официалната политика към традициите се променя радикално през 60-те години.
Партийните документи говорят за "възпитание на културни ценности, създадени от предишните поколения".
В духа на тогавашния жаргон се казва "включване на българските традиции в културното наследство на социалистическата нация".
Бюрокрацията получава нови задачи и прави, каквото може - учредяват се фестивали на народното творчество и се активизира т. нар. художествена самодейност.
Интересно е, че по същото време подобни промени към маскираните има и в други авторитарни страни - Испания и Португалия, както и в Гърция под властта на хунтата. Техните режими също са се борили с традиционните маскирани шествия, а като видели, че не могат да ги изкоренят - опитали се да ги поставят под свой контрол.
И идва "епохата на маскарада". От двете страни на Желязната завеса. А след нейното падане маскарада се глобализира. На практика разкъсването на Желязната завеса е спомогнала не само за разширяването на възможностите на групите да демонстрират своите маски извън територията на страната, но и е спомогнала за развиване на взаимни влияния.
За радост - това обаче е само една страна от сегашните изяви на маскарадните обичаи.
Те се запазват и извън фестивалите и там също се променят, но по един специфичен и по-жив начин.
У нас те стават селски празник, икономически мигранти от градовете се завръщат в родните села, развихря се веселие.
Има селища, в които жителите са 30 човека, а групата маскирани наброява 120 души. Това са главно млади хора, родени и възпитавани в градовете, посещаващи селата няколко пъти годишно, несвързани със същността на обреда, но привлечени от магията на маските и ритъма на звънците.
Традицията все пак се запазва жива.