Но когато изследваме внимателно сблъсъка му с мюсюлманския лидер Saladin по време на Третия кръстоносен поход, успехите на Лъвското сърце започват да губят част от ореола си. Всъщност, ако се абстрахираме от съвременните утвърдени възгледи и от средновековната пропаганда, става ясно, че Ричард така и не е овладял напълно изкуството на кръстоносната война.
Ричард, високият син със златисточервена коса на крал Henry II of England, бил един от първите западни владетели, отзовали се на призива на папата през есента на 1187 г, след като Саладин потресъл християнския свят, като съкрушил "кръстоносна" Палестина и завладял свещения град Jerusalem отново за исляма.
В следващите години Лъвското сърце се възкачил на английския трон ( Ричард Лъвското сърце е управлявал като крал на Англия от 1189 до 1199 г.), но заради династичните борби и разгорещеното съперничество с другия кръстоносец - крал Филип II Френски, Ричард успял да достигне до Близкия изток чак в началото на лятото на 1191 г.
Пристигнал там на 33-годишна възраст като богат, но относително неизпитан в битка монарх, въпреки пищната му репутация на храбрец и военен гений.
През следващите 16 месеца той водил кървава и жестока война за контрола над Светите земи.
Трудно може да се твърди, че
Ричард завършил Третия кръстоносен поход с победа, понеже Йерусалим остава незавладян. Въпреки това сред съвременните историци се е наложила предимно положителна гледна точка спрямо кръстоносната кариера на Лъвското сърце. Според преобладаващото мнение, Ричард е бил експерт-практик на "военната наука" и в борбата срещу Саладин имал слава на несравним военен лидер, като победил мюсюлманския султан в битката при Arsuf, единствената пряка конфронтация между двамата.
Английският крал бил хвален и за хладнокръвния си прагматизъм. Два пъти стигал на един ден марш от Йерусалим, но и в двата случая се връщал, без да започне атака срещу Свещения град.
Тези отстъпления не предизвикват критика, а се разглеждат като доказателство, че Лъвското сърце взимал решения, продиктувани от стратегическата реалност, тъй като било невъзможно да завземе Йерусалим с наличните сили, а и нямало как да го задържи в дългосрочен план.
Често пъти, когато се обсъжда миналото, махалото преминава от едната крайност в другата.
Без съмнение Ричард е внесъл огромен импулс в Третия кръстоносен поход, що се отнася до военната мощ и човешкия ресурс, но това не бива да ни кара да пропускаме неуспехите му и ограничеността на постиженията му. Всъщност най-добрите доказателства показват, че битката при Арсуф в действителност е била незначителен и опортюнистичен сблъсък, а може да се твърди също, че стратегията на Лъвското сърце спрямо Йерусалим показва съществено неумение да се уловят нюансите и уникалните изисквания към водача на кръстоносния поход.
Битката при Арсуф
В края на август 1191 г. кръстоносната стратегия на Ричард I била съсредоточена към една основна цел.
След като пристигнал в Левант в началото на юни, той се радвал на ранни успехи, помогнал да се възобнови християнската обсада на държания от мюсюлманите град Акра, отлично пристанище в Палестина, и на 12 юли 1191 година си осигурил това важно предмостие.
Само седмица по-късно Филип II се върнал изненадващо във Франция и Лъвското сърце останал единствен главнокомандващ на Третия кръстоносен поход.
Сега обаче трябвало спешно да се отправи на юг и да следва линията на крайбрежието към малкото пристанище Яфа, ако искал да има някакви шансове да заплаши Йерусалим преди началото на зимата.
На 22 август Ричард повел армията си, наброяваща общо около 15 000 души, далеч от относителната сигурност на Акра, а близо до него били войските на Саладин.
След няколко първоначални проблеми с дисциплината, Лъвското сърце успял да организира кръстоносците в стегнати редици и християните се отправили в умерено темпо на юг под почти постоянните яростни налети на мюсюлманите.
Когато възстановяват този изтощителен марш с бой от Акра, историците обикновено ползват подробните и живописни разкази на очевидеца Амброаз (вероятно нормански свещеник), който следвал Ричард на изток по време на кръстоносния поход, а след това създал епична история на кампанията в стихове на старофренски.
Според Амброаз неговият герой Лъвското сърце взел съзнателно, активно решение да предизвика Саладин в пряк сблъсък след 17 дни на непреклонен марш на юг. Ричард искал да влезе в решителна битка срещу султана в широката, песъчлива равнина, северно от малкото селище Арсуф.
По думите на Амброаз, 7 септември 1191 г. бил ден на бой и на слава с почти омировски мащаби.
В началото крал Ричард внимателно подредил войските си "рамо до рамо и толкова близо един до друг, че и ябълка да хвърлиш, ще удариш човек или животно".
Лъвското сърце планирал да използва най-силното оръжие на християните - тежката кавалерийска атака на повече от 2000 рицари на коне, точно когато Саладин разгръщал войските си.
Ричард разположил "шестима тръбачи на три различни места в армията си, които да дадат сигнал за атаката срещу турците", за да нападне по целия фронт. Добре снабдената войска на кръстоносците започнала своя марш в отлично състояние, нетърпелива да влезе в бой.
Скоро след зазоряване обаче рицарите били посрещнати от зловеща гледка: там, където гористите хълмове се спускали до левия край на равнината на Арсуф, Саладин бил разположил всичките си сили, "скупчени, настръхнали като голям таралеж" - около 30 000 мюсюлмански войни, много от тях на коне.
През цялата сутрин кръстоносците марширували на юг, постоянно тормозени от челни сблъсъци и яростно обстрелвани.
Според Амброаз, Ричард така и не успял да осъществи старателно подготвената тежка атака, тъй като двама рицари от ариегарда внезапно "напуснали строя и се втурнали срещу турците". Армията разбрала за нападението и хиляди рицари се обърнали, за да се включат в него.
Кралят бил принуден да атакува и с останалата армия. Дори и така, Лъвското сърце успял да измъкне победата. Като яздел "по-бързо от стрела от арбалет", той се врязал в средата на боя и посичал враговете "сякаш жънеше със сърп".
Ричард успял да отблъсне армията на Саладин от полето и постигнал победа въпреки прибързаната атака.
Сведенията на Амброаз за Арсуф имат огромно влияние. Те се копират от неговите съвременници, а често се приемат и от днешните историци без никакво съмнение.
Битката традиционно се представя като сблъсък, който крал Ричард търсел активно и постигнал значителен успех в него. Историците често описват това като "последния велик триумф на християните в Близкия изток", битка, която била водена "по условията на Ричард" и белязана от умелото водачество.
Проблемът е, че Амброаз е писал известно време след края на Третия кръстоносен поход с пълното съзнание за факта, че Йерусалим не бил завладян.
Амброаз изградил образа на Ричард I като ключов сблъсък, който можел да донесе пълната победа на християните, ако оригиналният план на краля не бил осуетен.
Гледната точка на Амброаз е съблазнителна, но други хора оспорват разказа му.
Дори самият Ричард в едно свое писмо от бойното поле до Англия, написано едва три седмици след битката при Арсуф, на 1 октомври 1191 г, дава различно описание.
"Нашият авангард напредваше и вече се установяваше на лагер край Арсуф, когато Саладин и неговите сарацини предприеха яростна атака срещу ариегарда ни, но по Божията милост те бяха въвлечени в бой от едва четири ескадрона, които ги посрещнаха."
Това кратко, почти пренебрежително описание на събитията от 7 септември показва, че челните редици на кръстоносците са били достигнали Арсуф и са "започнали да вдигат лагер", преди да започне неочакваното нападение (факт, потвърден и от арабските очевидци).
Това опровергава схващането, че при Арсуф Ричард е имал някаква велика стратегия и е задържал войските си в строй само за да се впусне в бой с доста неясен изход с числено превъзхождащ го неприятел.
От самото начало на похода от Акра, основната цел на Ричард била да достигне Яфа с колкото се може по-голяма част от армията си.
Когато ариегардът на кръстоносците нарушил строя, за да атакува, бързата реакция на Лъвското сърце предотвратила нещастието и така донесла малко случайна, но повдигаща морала победа.
В крайна сметка обаче като водач той реагира спрямо обстоятелствата, а не ги предизвиква.
Реалното въздействие на битката при Арсуф върху успехите на християните в Третия кръстоносен поход също е доста ограничено.
Арабските източници признават, че на 7 септември Саладин претърпял поражение и понесъл загуби, като един от очевидците заявява, че "мнозина срещнали мъченическа смърт", но загубите скоро били компенсирани от попълнения.
По-важните щети били психологически.
Саладин се опитал и не успял да спре Третия кръстоносен поход по пътя му. Той преразгледал подхода си към войната в Светите земи и приел определено защитна стратегия.
По ирония на съдбата обаче този ход намалил значително шансовете на Ричард I да постигне цялостна победа в Палестина.
В следващите месеци Саладин избягвал преките сблъсъци, оттеглил се зад страховитите защитни съоръжения на Йерусалим и предпочел да изчака Лъвското сърце там, уверен, че европейските интереси на английския крал в крайна сметка ще го принудят да се откаже от похода и да се върне на запад.
Очакванията на Саладин се оправдали и Третият кръстоносен поход приключил с тригодишно примирие, сключено на 2 септември 1192 г. Свещеният град останал в ръцете на мюсюлманите.
Ролята на дипломацията
Йерусалим не попаднал отново в християнски ръце чак до кръстоносния поход на германския император Фредерик II през 1229 г. (дори и тогава той бил задържан едва 15 години). Много било постигнато благодарение на факта, че Фредерик II ползвал повече дипломация, отколкото военна сила, за да си осигури влизането в Свещения град. Всъщност, методите и целите на Фредерик са близки до тези, ползвани от Ричард I по време на Третия кръстоносен поход.
Както и Фредерик II, Лъвското сърце бил забележително умел в преговорите и активно търсел дипломатически контакт с мюсюлманските си врагове по време на цялата кампания.